Ето, пиша ви, мили ми смехурковци. Както обещах, или не съвсем точно. Както би могло да бъде и понякога в театъра. Не съвсем. Не точно. Или просто все пак. И друго. Вторият ден на фестивала изтече, забърза към океана и дори засънува. А аз ви пиша. В града вече е тихо, въпреки че има панаир, кучетата изпяват последната си „Бау-бау“ песен, а пишещите не спят. След като и последният актьор затвори вратата на гримьорната, аз започвам да ви изпращам „споделяне“.

Както вече ви издадох, фестивалите са динамично нещо. Ето че и днес се срещнахме с различен вид представления, актьорска игра, теми, въображения, страхове, амбиции, мечти, колебания и копнежи. А театърът е пространство, в което можем още да си позволим да бъдем противоречиви. Какъвто беше и моят ден.

Теми различни се изброиха и нанизаха- разнообразни, търсени, понякога ненамерени, понякога плахи, друг път леко избягали. Объркана младост, приятелство (завинаги в недрата на кукления театър), шега с намигване и ритник, приказност и красота, наивност и ирония, и дори малко съмнения. Нищо човешко не ни е чуждо и театърът „го знае“ най-добре.

Срещнахме се на гръцката граница със „Снежният човек, който не искаше да се топи“ на Куклен театър „Прасин Алога“, Гърция. Продължихме към морето с „Меко казано“ на ДКТ- Бургас, от там поехме малко нагоре към Варна, където се приземихме с „Рапунцел“ на ДКТ- Варна, а на финала се опитахме да докоснем болезнената и неизговорена достатъчно тема за проблемите на младежите (наричани по американски модел „тийнейджъри“) с „Докосни ме“ на Драматичен театър – Търговище.

До утре. И не се съмнявайте. Ще ви пиша!

Катерина Георгиева