Comments are off for this post

Дискусия за спектаклите за деца се състоя в рамките на „Вълшебната завеса“

Докато децата се наслаждават на великолепните представления по време на „Вълшебната завеса“ 2016, възрастните обсъждат някои доста важни въпроси за театъра, по-специално за детските спектакли. Заглавието на тазгодишната среща беше „Постдраматичният, традиционният, скучният: Постигнатите и непостигнати сценични форми на спектаклите за деца“.

В този материал ще ви споделим думите на един човек, който няма нужда от представяне – Димитър Чернев.

Колеги,

Някак естествено, поне за мен, се появи мотото на настоящата ни среща. Теоретичните ни конференции и работните ни срещи в рамките на „Вълшебната завеса“ вече имат дългогодишна история. Ако направите усилието и се заслушате в аудио файловете им, ще разберете, че системно и аналитично са обсъждани почти всички проблеми на театъра за деца – от драматургията през спецификите на актьорското превъплъщение до взаимодействието на „живите“ актьори с куклите и интегрирането на новите технологии в цялостната структура на спектакъла. За жалост, по обичайната ни национална традиция, всичко това остава затворено в собственото ни говорене, живи и потенциално плодотворни идеи не носят добавена стойност към реалния театрален процес.

Бих искал днешната ни работна среща да е различна. Не бива да се фиксираме в мотото й. До голяма степен то е провокативно и предизвикателно, енигматично и игрово. Целта му е да отвори едно широко поле за синтезирани анализи и конспектни предложения, ориентирани към освежаване на процеса и образа на театъра за деца. Искаме да подменим концептуалните изложения с феноменологията на артефактите. Което ще рече, че вие сте призовани да споделите личните си наблюдения, опит и визия, свързани с темата.

Разбира се, това е лабиринт с много входове, в който лесно можем да се загубим. Но рискът си струва, защото театърът за деца, като една особено важна и чувствителна дейност, се нуждае от непрекъснато развитие, което означава, че определени форми ще затихват или ще се трансформират, а други – ще се раждат и ще започнат да доминират. Нашата задача е да се опитаме да разпознаем тези процеси, колкото с експертния си опит, толкова и с интуицията си. Бъдете смели и свободни в съжденията си, назовете дефинициите си за скучен и за жив театър, споделете конкретните факти от низините и върховете, посочете онова, което смятате за ретроградно, и онова, което смятате за перспективно, както и онова, което неизбежно ще се роди в сферата на детския театър.

Разбира се, че можем да оценим и днешната ситуация в детския театър като устойчива, спокойна и достатъчно удовлетворителна. Ситуация, която не само че не налага радикално преосмисляне на „творческите технологии“, на общата идея за театър, но и не се нуждае от промяна. В актуален план, а особено в перспектива, според мен, това ще бъде грешка. Искаме или не, контекстът, в който живее театърът, е променен и се променя, като се започне от възможностите за изграждането на сценичния му образ и се стигне до променената психология и рефлексии на зрителите му, в това число и на децата. Осъзнато или не, тази нова динамика на цялостното ни битие поражда проклетите въпроси за посоките, обемите и стандартите, по които театърът може да се себеактуализира, да се освежи по един адекватен начин.

Спор няма – театърът е безсмъртен, тай има хилядолетна история. Това не би могло да се случи, ако театърът не съдържаше в себе си като изпечен консерватор две специфични ценности – драматургия, обикновено изразена чрез слово, и  актьорска игра „на живо“, все едно дали чрез открито заявената човешка видимост и телесност, или спотаена зад кукли и маски. Ако са склонни към добротворно сътрудничество, а не към преяждане с власт и тотално подменяне на театралната уникалност, новите технологии би следвало да бъдат партньорите–мечта за живото сценично действие. Да, обаче ето и още един смущаващ фактор – в близкото възрастово пространство се увеличава относителният дял на театъра, наречен от Ханс Леман „постдраматичен“. Доколко театърът за  деца може да остане автономен от неговите съдържателни и формални специфики? Възприятието на съвременния човек, респективно и на децата, е станало нетърпеливо и изисква забързване, което навлиза и в театъра. Ще може ли театърът за деца да издържи на относително бавната и последователна експликация на сюжета, изграден около един цялостен текст, който разказва история? Или обратно: в търсене на по-бързо преживяване синтезът на традиционния спектакъл ще бъде пожертван, за да се стигне до по-голяма интензивност на отделните моменти? Ще обсебят ли изцяло или поне решаващо, героите знаци посланията му, които досега са носили солидарно със сюжета? Ще отстъпи ли лингвистичният сюжет пред сюжета на ситуацията и на непредсказуемата му интерактивност?  До каква степен традиционният „драматичен театър“ няма да взривява информираността на съвременното дете и устрема му към бързи изживявания, а ще се уповава надеждно на факта, че е желаната опорна точка за идентификацията му с  вековни, но и нужни сега за детето ценности? Няма ли прекалено много сюжети, герои, постановъчни техники, с които се изграждат легиони спектакли, които съществуват законно, само защото децата нямат оформена критериална система и свободен етичен и естетически избор. И някой им налага какво да гледат по вече архаични обществени представи? Ами опасността с преекспонирата роля на новите технологии в структурата на сценичните творби?

Няма съмнение – образите, създавани от новите технологии, притежават неустоим магнетизъм. Те са изразителни, сугестивни, в едно време, в което доминира визуалното, бързото мислене чрез ефектни образи. Това крие реална опасност да се подмени по-неагресивният, но по-нюансиран и задълбочен образ на живия театър. Сигурно като мрачна антиутопия е възможно да водим децата в театралните салони, за да им показваме триизмерни филми, като живото актьорско присъствие се ограничи до молбата да си изключат айфоните или до прекъсването на виртуалното действие с наивистични въпроси от сорта на „Знаете ли кой ще дойде при Червената шапчица“ и поуки с абсолютна ценност: “Вече сте убедени, че Ян Бибиян наистина е на Луната – сега да видим какво точно той прави там“.

При целия ми респект към Хайнер Мюлер, намирам за непригодно, особено когато става дума за детска публика, желанието му да се стовари върху читателя и зрителя толкова много, че те да не могат да го понесат. По-удачна ми се струва идеята на Виткевич: „Излизайки от театъра, човек трябва да има чувството, че се пробужда от някакъв странен сън, в който дори най-обичайните неща имат някакъв особен чар и характерна за съня непроницаемост, които не могат да се сравнят с нищо друго.“

Не бива обаче да забравяме, че театърът за деца по условие има повишени изисквания към познавателния и към образователния процес. Той учи зрителите си на житейски ритуали, запознава ги с трайни ценности и в този смисъл трябва да е особено внимателен в етичните си послания. Може би именно този засилен интерес към преодоляване на когнитивния дефицит води и до бързото развитие на различните форми на интерактивен театър със силна документална първооснова – плейбек театър, форум театър, различни видове пърформанси, хепънинги и т.н.

Така или иначе – в българския театър все още доминира традиционният тип на спектакъл, свързан с текста. Който обаче ще бъде ерозиран постепенно от всякакви форми на постдраматичния театър. Ерозиран не значи елиминиран. Напротив, този театър, ако съумее вътрешно да се обновява, винаги ще бъде масовият обект на желанието от страна на малките си зрители. Просто няма да е единствен, ще трябва да съществува редом с другите си събратя, което е добре за общото им здраве да не са скучни. Защото иначе всички вкупом ги очаква печалната участ на губещи сред визуализацията на нашия свръх технологизиран свят.

„Хубав ли беше театърът?“ – питам 3-годишната си внучка след гостуването на представление в елитната ѝ детска градина.

„Хубав – отговаря ми тя, – Тони се разплака.“

„Защо се разплака Тони? Имаше нещо страшно или нещо тъжно?“

„Нямаше, беше скучно.“

„А на теб не ти ли беше скучно?“

„Скучно ми беше.“

„А защо тогава не се разплака?“

„Защото щяха да ме изгонят.“

Да си припомним клишето, че театърът може да бъде всякакъв, освен скучен. Това би следвало да е грижа на всички ни и именно за това е тази наша среща. И ще си позволя да цитирам Ханс-Тийс Леман от възхитителната му книга „Постмодернистичният театър“: „Ще бъда доволен, ако тези скицирани определения доведат до уточняването и обогатяването на картината.“

В случая – на театъра за деца в България.

Благодаря за вниманието!

Снимка: Културата – лице на София

Comments are closed.