Comments are off for this post

Последният ден е любов

Здравей, Барбароне. Или може би вече Бароне? Как си? Чух, че вече си тръгнал на път. Е , това е най-хубавото. Не забравяй да снимаш. И да ми описваш малките къщички, хора, кучета, простори, морета, хълмове, залези, дъждове, шарени прозорци и още и още. Аз съм тук. Ще си представям. До тогава ти изпращам огниво. Да те топли. Да сънуваш. И да си спомняш, че нещо трябва винаги да те пали. Ти ще си избереш какво.

Последният фестивален ден на „Вълшебната завеса“ бе кратък ( за тези, които се наложи да тръгнат за Пловдив) и пролетен. Бърз, зелен и малко задимен от последни срещи, разговори между куфарите, мисли за последното видяно представление.

„Огнивото“ на ДКТ- Сливен е ярка среща със света на Ханс Кристиян Андерсен. Много съвременна, динамична и изсънувана. Музикална, танцова и раздвижена песен срещу прозявката, изплъзваща се от идващия финал на седмицата. Леко носене по вълната на фантазията, където все още има вълшебна любов, смешни вещици, неочаквани обрати, огромни кучета и шарени кралства.

А любовта е вълшебство. И какво по-важно от едно такова изречение, една такава игра, която води детската публика към важността на тези думи. Огнивото е любовта, пари, гори, сърби, не може да се пипа, само я сънуваш, само я разказваш. От сцената любовта може да е все още магична, да е приказка, да е романтичността, която ни се струва нелепа в реалността. Позволява си да е шапка на цветни петна, да се смее, да иронизира, да се кърши, да тича, да разбира, да копнее. Копнеж.

Имаше ли такава дума?

А СЕГА е време за тръгване. Всички бързат. Забравяме да си кажем някакви неща. Изпускаме автобуси. Четем между редовете. Не изпращаме картички. Тагваме се. А за съжаление, оловният войник не си направи селфи с принцесата. Дали щеше да има по-голям успех върху публиката? Да, същата онази публика с телефоните. И ние сме с тях. А не парим. Изпуснати снимки. И по-малко огниво. Хей, шегувам се. Бароне, огнивото ми е в джоба. Има и една намачкана програма от фестивала. Да знаеш от мен, че понякога ще се връщам към теб. Ще ти пиша. Защото ако нямам клечки за кибрит или пожълтяла стара „Зебра“, ще ходя до някой театър. Там винаги се намират пушачи. А после…

К.о.п.н.е.ж.

Като послепис. Като хубав театър. Като последен ден, но не завинаги. Като до другия път, а до тогава…нека се сънуваме, мой Бароне.

Катерина Георгиева

Comments are closed.